Когато се използва неточна терминология, за да се обозначат важни понятия, това неизбежно води до объркване. Популярната употреба на термина „законничество“, за да се опише онова, което Исус е намирал за неприемливо у своите противници, е показателен пример.
Терминът е неточен и човек може да подозира, че когато читателите се опитват да определят точно какво е било това, което Исус е отхвърлял във фарисейския подход към Закона, те по-често се ръководят от предварително оформени представи за това какво би трябвало да означава „законничество“ (като вече негласно приемат, че този термин адекватно обобщава проблема), отколкото от конкретните детайли на възраженията на Исус.
Установявам, че повечето обикновени читатели на евангелията тълкуват разговорите на Исус с фарисеите и думите Му за тях изцяло през призмата на понятието „законничество“, дори до степен да пренебрегват много ясния Му език.
Терминологията би трябвало да внася яснота, но неточността на термина „законничество“, в съчетание с предположението, че той изразява същността на Исусовото възражение, всъщност замъглява смисъла. Неведнъж съм чувал някой да прочете откъс от Евангелието, описващ спора на Исус с фарисеите, и след това да изнесе тълкуване, което напълно игнорира конкретните възражения на Исус и ги заменя с такива, които не се намират в текста. Думите на певеца са мъдър съвет за читателите на евангелията: „Не се опитвай да рисуваш шедьовъра си на изкуствена светлина!“.
Разбира се, терминът „законничество“ не е точен превод на нито една дума от гръцкия текст. По-скоро той представлява удобен обобщаващ израз на това, което мнозина тълкуватели на евангелията смятат, че Исус има предвид в редица пасажи. Можем ли изобщо да запазим термина като съкратено обозначение поне за част от възраженията на Исус към фарисеите? Това зависи от това как го определяме.
Вероятно се разпространяват много значения, но три се открояват като основни. Те очертават границите на объркването:
- (1) понякога терминът се отнася до идеята за „спасение чрез дела“ – тоест убеждението, че човек придобива спасението си чрез изпълнение на Закона;
- (2) понякога се отнася до равинското умножаване на правила, предназначени да служат като „ограда“ около ясно предписаните постановления на Закона, за да не бъдат нарушени; или
- (3) може да означава свеждането на благочестието до юридическа казуистика до такава степен, че да се търсят вратички в Закона, противоречащи на неговия дух.
Само третото значение съответства на нещо, на което Исус наистина се е противопоставял у фарисеите (като част от общото Му възражение срещу тяхното лицемерие), но първите две значения изглеждат по-разпространени сред християнския начин на четене на евангелията днес. Нека разгледаме тези определения, за да разберем защо първите две са погрешни.
Ако определим законничеството като „спасение чрез дела“, тогава не можем да го приложим към фарисеите, защото тяхното разбиране за благочестие не се основава на тази идея. Разделянето между вяра и дела, което при Павел и Яков засяга простия въпрос дали Законът е задължителен за християните, внезапно се превръща в спор дали човек придобива спасение чрез изпълнение на Закона. Този спор не принадлежи на първи век, а на времето на Мартин Лутер.
Именно Лутер, виждайки недостатъците на Римската църква от своето време (т.е. XVI век) в конфликта, стоящ зад Посланието на апостол Павел до галатяните, отклонява Църквата към това погрешно разбиране на юдейската религия. (Ако човек разбере, че за юдаизма въпросът за спасението се върти повече около въпроса за избора, отколкото за делата, ще види, че връзката между благодат, дела и спасение е в голяма степен една и съща в юдаизма и в християнството.) Едва през последните тридесет или четиридесет години учените осъзнаха колко неправилно Лутер представя фарисеите. Много от съвременните изследователи вече признават проблемното тълкуване на Павел от страна на Лутер, макар че все още се срещат съмнения и опити да се прецизира понятието „заветен номизъм.“[1]
Тези, които определят „законничество“ като изграждане на „ограда“ около Закона, са стигнали до разбиране за фарисеите, което е по-близко до реалността на първи век. Добре е известно, че равините и техните фарисейски предшественици често са се опитвали да предотвратят законови нарушения, като са изграждали своите халахски норми върху по-строга версия на Закона. Ако Законът казва: „Не прави x“, тогава халахата може да предписва редица практики, които държат човека далеч от извършването на x. Така става по-лесно да се избегне нарушението на x.
Що се отнася до съвременните възможности за тълкуване, това разбиране за спора между Исус и фарисеите има известно основание, но съществува проблем: ако Исус е възразявал срещу изграждането на такива „законнически огради“, то изглежда, че сам Той не е спазвал собственото си учение, защото в Проповедта на планината има немалко примери за подобно „оградно“ мислене. Когато Исус „замества“ заповедта „Не прелюбодействай“ с предупреждението срещу блудни мисли, Той изгражда ограда по класически равински начин. Когато „замества“ „Не убивай“ със забрана да наричаш някого безумен, отново изгражда ограда.
Фактът, че Исус изгражда такива правни огради, подсказва, че вероятно не би имал възражение срещу това фарисеите да правят същото. Всъщност ако разгледаме споровете Му с фарисеите, няма да открием нито едно възражение срещу самото изграждане на такива „огради“. (Това погрешно тълкуване на Исусовия спор с фарисеите вероятно е възникнало, когато някой е научил за практиката на изграждане на законнически огради и е предположил, че Исус непременно би я отхвърлил.) Разбира се, можем да решим да определим „законничеството“ просто като „умножаване на правила“ и в този случай терминът би могъл да се приложи към фарисейската практика на оградите, но тогава думата вече няма да е полезна за разбирането на евангелията.
От друга страна, можем да определим „законничество“ като свеждане на благочестието до правна казуистика, която допуска вратички, позволяващи на човек да се освободи от правилното изпълнение на Закона. Това определение съответства добре на описанията на споровете между Исус и фарисеите. Най-постоянното обвинение на Исус срещу тях е, че са лицемери (виж особено Матей 23). Използването на такива вратички е позволявало на фарисеите да спазват буквата на Закона, като в същото време (в собствените им очи) се освобождават от задълженията, свързани с неговата вътрешна, мотивираща сърцевина — а именно любовта към Бога и към ближния. В тази връзка човек веднага се сеща за вратичката за кoрбанa, която Исус осъжда в Марк 7.[2]
Възможно е „законничеството“ да се определи по начин, който е в съгласие с евангелските свидетелства. Но може би би било по-малко объркващо просто терминът да спре да се използва и да се отбележи, че основното възражение на Исус срещу фарисеите се изразява с думата „лицемерие“. (Евангелският термин „лицемер“ всъщност означава не само човек, който постъпва в противоречие с това, което проповядва, но включва и такъв, който по-общо не спазва Закона.) Което и от двете тълкувания да приемем, ясно е, че преобладаващото разбиране за критиката на Исус към фарисеите се нуждае от сериозна ревизия.
- [1] „Заветният номизъм“ е вярването, че човек влиза в завета при своето раждане и остава в него чрез дела, като послушанието е отговор на самия завет. ↩
- [2] Виж моята статия: „Вътрешността на истинската религия в Марк 7:6–8, с бележка върху Pap. Egerton 2“, Zeitschrift für die Neutestamentliche Wissenschaft 91 (2000), 180–191. ↩
